– Ени, каква е тази синина на гърба ти?
– Ами… май от едно шише.
– Шише?
– Удари ме едно момче от класа.
Беше в началото на първи клас. Случваше се за първи път. Нито на детската площадка, нито в детската градина някой я беше удрял. Станало дни преди да видя голямата синина. Не се беше защитила. Не беше казала на госпожата. Не беше споделила и с мен.
Как се е чувствала, защо не е разказала за проблема, а дали изобщо е приела удрянето като проблем? Какво бях пропуснала?
Детето ми понякога преживява неприятни неща. Но аз не знаех за тях.
Защо? Защото не питах за това.
Питах – Как беше в училище днес, изяде ли си обяда, имаш ли домашни?
Но това не бяха важните въпроси.
Промених въпросите
и започнах да чувам,
да виждам и разбирам.
Три въпроса за „Лека нощ“
задавам аз,
а после Ени пита мен.
Какво не ти хареса в този ден?
Какво ти хареса най-много?
Какво интересно научи днес?
Всеки наш ден има усмивки и намръщенки, сладки и кисели случки.
С Ени ги виждаме и имаме спокойствието да си ги разказваме.
Осъзнаваме как преминаваме през всяка от тях.
А в края на деня знаем, че има сърце, което да ни чуе и прегърне.
